В биологията, името растение се дава на неподвижно прикрепени организми, притежаващи хлорофил необходим за процеса фотосинтеза. Всички растения дишат, хранят се самостойно, имат рецептори за осезание и способност да се размножават. Повечето растения притежават:

Корен:

Коренът е подземен вегетативен орган, който прикрепва растението към почвата и всмуква вода и минерални соли. Растежът му е неограничен. Характеризира се с някои белези, които го отличават от стъблото: липса на листа, коренова ципа, коренов връх, коренови власинки, форма. Появява се при преминаването от воден към сухоземен начин на живот на растенията. Талусите (водорасли) нямат корен, тъй като цялото тяло е потопено във вода, където има необходимите условия за извършването на процеса фотосинтеза (минерални соли, светлина, въглероден диоксид). При мъховете има кореноподобни части, но все още няма обособен корен. Най-просто устроените растения, които имат такъв орган са Папратовидните, макар че при тях все още коренът е несъвършен.

На сушата растенията живеят в две среди — почва и атмосфера. Почвата е богата на вода и минерални соли, но бедна на кислород, въглероден диоксид и светлина. Атмосферата е богата на светлина, въглероден диоксид и кислород, но бедна на вода и минерални соли. Тези две среди на живот и самостойното хранене са причината за появата на корена.

Развитие:

В индивидуалното си развитие коренът възниква от зародишното си коренче на семената. При покълване и поникване, зародишното коренче първо се показва, когато се разкъса обвивката на семето. Усилено расте право надолу към центъра на земята.

    * При двусемеделните растения, след оформяне на главния корен, до няколко сантиметра започват да се развиват странични корени. Оформя се осева коренова система. Често пъти страничните корени силно се развиват и се образува клонеста коренова система (характерна за дървесните видове). При други организми силно се развива главният корен, а страничните почти не се развиват — нишковидна коренова система.
    * При едносемеделните растения зародишното коренче след известно нарастване спира да расте. От подземните части на стъблото се образуват нови коренчета, които достигат първото и така се образува брадата коренова система. Корените се наричат добавни. Те могат да се образуват и от надземната част на стъблото, ако се загърли.

Развитието на корена зависи не само от вида на растението, но и от условията в почвата, а при култивираните растения - и от намесата на човека.

Устройство:

Корена има няколко зони — коренов връх с коренова гугла, зона на нарастване, зона на власинките, зона на разклоняване (стара част). Тези зони са в съответствие с техните функции.

    * Кореновият връх е обвит с коренова гугла, която е изградена от стари клетки с дебели стени, които предпазват кореновият връх от нараняване при придвижването му между почвените частици. Някои от тях се разкъсват и унищожават, но се заменят с нови клетки от образувателната тъкан на кореновия връх. Клетките на кореновият връх са дребни, те не нарастват, а постоянно се делят. Образувателната тъкан дава всички клетки на корена. Кореновата гугла най-силно се развива в растения, чиито корени достигат голяма дълбочина и липсва при водните растения.
    * Новообразуваните клетки в кореновия връх изтласкват по-рано образуваните клетки в зоната на нарастване. Тук клетките усилено се уголемяват.
    * Зона на власинките — клетките започват да се диференцират (специализират). Едни от тях се превръщат в проводящи цеви, други в основна тъкан, а трети в епидермис (с тънки стени). От най-външният пласт клетки в епидермиса се образуват коренови власинки. Тук първо се появява подутина, която нараства и се удължава. Образува се вакуола. Ядрото се премества в най-външната част, където е най-интензивно всмукването. Този пласт се нарича власинкообразувателен. Кореновите власинки се развиват обратно пропорционално на количеството вода. Тъй като се допират до почвените частици, те са с най-неправилна форма. Тяхната функция е да всмукват вода и разтворени в нея минерални соли. Живеят 10–15 дни.
          o Кора (външен цилиндър). Външните два-три слоя клетки на първичната кора поемат защитна функция и се изменят ципите им — вкордяват и клетките умират. Те са плътно долепени една до друга и образуват екзодерма. Тя предпазва корена от механични повреди, от изсъхване и загниване, докато бъде заменена от същински корк. По устройство екзодермата е много разнообразна. У някои водни и сухоземни растения (коноп, грах) тя изобщо не се образува. Много рано се заражда фелоген (камбий), от който се образува корк. Кората под екзодермата е изградена обикновено от паренхимни клетки с целулозни ципи. Външните са плътно долепени, с многостенна форма, а вътрешните са по-големи с кръгла форма. Усилената дейност, която извършват довежда до бързото им изхабяване. Затова при нарастване на корена в горната част на зоната отмират едни клетки и в долната част се образуват нови. Това е приспособление за промяна мястото на всмукване.
    * Зона на разклоняване. Ендодермата е съставена от плътно долепени паренхимни клетки. Навътре от нея започва вътрешният цилиндър. Там са разположени проводящите снопчета, които са подредени така — едно дървесно, едно ликово. Разликата между едно- и двусемеделните растения е, че при двусемеделните растения снопчетата са до шест, а при едносемеделните — над шест. При някои растения в средата се образува сърцевина.

Надебеляване на корена:

При всички едносемеделни и някои двусемеделни растения корените остават в първоначалното си устройство. При някои двусемеделни растения става увеличаване на дървесина и лико с помощта на камбий. Пролетно време между дървесните и ликовите цеви основната тъкан започва да се дели и образува камбий. Той се формира във вид на нагъната и зигзаговидна тъкан. Отвъншната му страна се преобразува в лико, а от вътрешната — в дървесина. Между дървесните цеви се оформят радиални прослойки от основна тъкан (сърцевидни лъчи). По тях се извършва обмяната на веществата в радиална посока, там се натрупват резервни храни. Надебеляването на корена става най-усилено близо до стъблото. Годишните пръстени на вторичната дървесина са сравнително тесни и в повечето случаи неясно очертани.

Видове корени:

Развититето на корена обикновено започва от зачатък, койтосе намира в зародиша на семето и се нарича зародишен корен.При покълването на семето зародишния корен пробива семенната обвивка преди стъблото и навлиза в почвата.Според произхода и начина на развитие на корените се различават главен, странични и добавъчни корени. Главния корен се образува от зародишния, когато той се развие силно и проникне вертикално в почвата.В тоя случай главния корен изглежда като продължение на стъблото. Мястото, където стъблото преминава в корен, се нарича коренова шийка.Главният корен навлиза в почвата отвесно.Той расте бързо и образува разклонения, наречени странични корени. Те растат косо почти хоризонтално, а някои във всички посоки. Добавъчните корени се образуват до другите органи на растението(стъблото и листата), когато са поставени при подходящи условия. Вегетативното размножаване на растенията с части от стъблото или листата, с луковици, клубени и др. не би било възможно, ако те нямаха свойството да образуват добавъчни корени.Формата ня корените е твърде разнообразна.Най-често се срещат цилиндрични, шнуровидни, конусовидни, вретеновидни, кълбовидни,реповидни корени. Повърхността на младите корени е обикновено гладка и белезникаво оцветена. Коренови системи Съвкупността на всички корени на едно растение, включително и най-малките разклонения, образуват неговата коренова система. Тя е 2 основни типа – осева и брадеста. При осевата коренова с-ма главния корен е силно развит и значително изпреварва в нарастването си на дължина и дебелина страничните и добавъчни корени. При брадестата коренова с-ма зародишния корен престава да се развива или загива и цялата коренова с-ма се образува от добавъчни корени.

Дълбочината, до която стигат корените на различните растения е различна.Така коренът на моркова достига до 2м дълбочина на паламидата – до 6м, а на пустинното растение “Камилски трън” – до 30м. Дълбочината на кореновата система обикновено превишава височината на надземната част на растенията. Разположението на кореновата с-ма на широчина също значително превишава широчината на надземната част. Обикновено общата повърхност на кореновата с-ма превишава от 5 до 15 пъти общата повърхност на надземната част. Данните за обща дължина на корените също са много показателни.Така например общата дължина на корените на тиквата е около 25км, а общият всекидневен прираст – средно около 300м. При пролетната ръж, отгледана в оранжерийни условия, корените са достигнали обща дължина над 180км. Средният денонощен прираст на корените на същото растение бил общо около 5км.

Функции:

Функциите на корена са:

    * Всмукване и провеждане на вода и минерални соли. Водата е необходима за жизнените процеси в клетката. Всмукването на водата зависи от наличието на кислород (О2). Приемането на вода и минерални соли се осъществява заедно, но независимо едно от друго. Количеството на постъпилата вода зависи от всмукателната сила на кореновите власинки, а тя от тургура на клетките (колкото по-наситени на вода са клетките, толкова по-малко всмукват). Всмукването е на принципа на дифузията и осмозата Зависи от свойствата на живата клетка и условията на околната среда. Водата преминава през тънките клетъчни обвивки и от клетка в клетка навлиза в дървесинните цеви. Изкачването в тях става под всмукващото действие на листата и под влияние на новоприетата вода от кореновите власинки (кореново налягане). Минералните соли за разлика от водата се приемат независимо от количеството им в природата, а в зависимост само от нуждите на растението. Активното придвижване се осъществява от транспортни молекули. Минералните вещества постъпват в корена във вид на йони. Процесът е в тясна правопропорционална зависимост от обмяната на веществата в организма.
    * Прикрепване на растението към почвата. Осъществява се чрез силно разклонение и развитие на главния корен.
    * Синтезиране на веществата. Коренът има способността да отделя вещества, които разтварят трудноразтворимите минерални соли. В този орган няма механична тъкан (за разлика от стъблото).
 

Стъбло:

Стъблото е вегетативен надземен орган, който образува и носи пъпките, листата, цветовете и плодовете на растението. Стъблото осъществява връзката между тях не само анатомически, но и физиологически —провежда соковете на растението. Появило се е при преминаването на растенията от воден към сухоземен начин на живот.

Стъблото е един от основите вегетативни органи на растението. Свързва морфологично и функционално двата органа за хранене на растението – корените и листата. Основните функции на стъблото са: да провежда от корените хранителните вещества до листата и асимилатите от листата до корените; осигурява механична устойчивост на растенето; най-подходящо листоразположение за максимално използване на слънчевата светлина; носи клонките и цветовете; служи за натрупване на резервни хранителни вещества и служи за вегетативно размножаване.

Морфология на стъблото:

    * Клонка – по-малки или по-големи разклонения на стъблото, по които саразположени възли и м/увъзлия. По тях са разположени пъпките и цветовете. Едногодишната клонка е летораст.
    * Пъпка - Силно скъсена клонка и в зависимост от разположението върху стъблото пъпките биват връхни, странични и пазвени и от това какво се развива от тях са: листни, цветни и смесени. Пъпките представляват меристемна тъкан обвита с покривни люспи.
    * Листоразположение - Начинът по който листата са разположени по възлите на стъблото се нарича листоразположение. Различават се три основни вида листоразположение : спираловидно (последователно), срещуположно и прешленесто. При спираловидното във всеки възел има по един лист. При срещуположното във всеки възел има по два листа разположени едни срещу друг. При прешленестото във всеки възел са разположени повече от два листа.
Формата на стъблото най-често има цилиндрична форма, може да е ръбесто, по-рядко триъгълно. В зависимост от дълготрайността си се различават следните видове – едногодишни, двугодишни, многогодишни, тревисти, полухрасти, храсти и дървета, като едни от тях живеят от 2 години до 100-150 г. Разклонението на стъблото може да е връхно или странично.

Индивидуално развитие:

Стъблото се развива от зародишното стъбълце в семената. Расте нагоре, проявявайки отрицателен геотропизъм. Стъблото нараства на дължина и почти при всички растения надебелява и се разклонява. Нарастването става с връхната пъпка, която е изградена от нарастващо конусче (от образувателна тъкан), от което водят началото си всички клетки и тъкани на стъблото. Конусчето е заобиколено от зачатъчни листа, които го предпазват от нараняване, помежду им се намират зачатъчни пазвени пъпки.

Листа:

Морфология на листа:

Когато се наблюдава лист от джанка, слива, роза, овчарска торбичка, картоф, домат и други растения, се забелязва, че той е изграден основно от две части — листна дръжка и една обемиста част, прикрепена на листната дръжка — петура. При някои растения, като тези от семейство Розоцветни (Rosaceae) например, има и прилистници, намиращи се под листната петура, при основата на листната дръжка.
Листната дръжка при някои растения (царевица, кокиче, пшеница и други) липсва и тогава петурата е прикрепена към стъблото спрямо влагалище и езиче. Тези листа се наричат приседнали. Местата, където листата се прикрепят към стъблото, се наричат възли, а разстоянията между тях - междувъзлия.

Петура:

Брой на петурите (прости и сложни листа):

Листът може да има една или повече петури. Това определя дали един лист е съответно прост или сложен. Така например при бука, дъба, цера, благуна, леската, момината сълза, нарциса, жълтата мъртва коприва, старото биле и други растения листът се състои от една петура и затова се нарича прост. А когато е изграден от повече от една петура – две, три или повече – се нарича сложен. Петурите на сложните листа се наричат също листчета. Сложните листа са няколко основни вида:

    * сложен перест,
          o сложни чифтоперести - на върха са разположени две листчета (грах, фий, секирче),
          o сложни текоперести - завършват на върха с едно листче (акация, роза, шипка, картоф, обикновен орех, офика, калина, ясен),
          o сложни сложноперести/многоперести (морков и други) и
          o сложни двойноперести (албиция)
    * сложен дланевиден (конски кестен),
    * сложен триделен (ягода, детелина),
    * сложен многоделен (тънколистна лупина),
    * сложен двуделен и други.

Форма на петурата:

Формата на петурата може да бъде сърцевидна (люляк, липа), игловидна (ела, смърч, бор), линейна (пшеница, мразовец), копиевидна (киселец), мечовидна (гладиола, папур), длановидна (лютиче, явор), переста (дъб), продълговата (върба), ромбична (бреза, черна топола) и други.

Някои класификации на формата на петурата се основават на съотношението между дължината и широчината ѝ. Така например, ако дължината превишава повече от 5 пъти широчината, листата се определят като линейни. Ако дължината превишава широчината от 3 до 5 пъти, те са ланцетни. Ако дължината превишава широчината 2-3 пъти, а петурата е най-широка в долната част, тогава се наричат яйцевидни. Съответно, ако петурата е най-широка в средата са елипсовидни, а ако е най-широка в горната част са обратнояйцевидни. Същото се отнася и за ланцетните листа. Ако дължината и широчината на петурата са почти равни, тогава листата са кръгли (трепетлика, дива круша).

Жилкуване (нерватура) на петурата:

През повърхността на петурата преминават жилки, представляващи продължението на листната дръжка в петурата. Те образуват жилкуването на листната петура. Жилкуването е основно три вида: мрежовидно, успоредно и дъговидно. Мрежовидното жилкуване е характерно за почти всички двусемеделни растения (такива са: къпина, шибой, парнар, обикновена ралица, фасул, мандрагора, мента, незабравка, слънчоглед и други). При това жилкуване главната жилка се разклонява в цялата петура. Успоредното и дъговидното жилкуване е характерно за едносемеделните растения (успоредно при пшеница, бамбук, ориз, ечемик, власатка,лале и други и дъговидно при момина сълза, чемерика и други).

Цвят на петурата:

Петурата при повечето растения е зелена заради багрилото хлорофил. Обаче при някои растения (кралска бегония и други) е с разнообразни багри. Когато настъпи листопадът, пластидите, наситени с хлорофил (хлоропласти), преминават в хромопласти и петурата променя цвета си. При някои растения (културна роза) след определено време от развитието хлоропластите преминават в хромопласти, без да е настъпил листопадът. Така листата на розата се обагрят от зелено в тъмно червено.

Разположение на листата:

Листоразположението бива мозаично, розетъчно, пръстеновидно (прешленовидно), спирално (последователно) и срещуположно. Мозаично листата се разполагат, за да бъде осветен всеки лист. Такова листно разположение има бръшлянът. При овчарската торбичка например има розетъчно. При мента, босилек, коприва е срещуположно. Спирално е при праскова, горун, пролетен горицвет, глициния, пипер, лайка и други. А при растенията като зокум (олеандър), лепка (еньовче), хвойна, ленивче и други е пръстеновидно.