Астрономия (от гръцки език — „закон на звездите“) е наука, изучаваща небесните тела и явления извън пределите на земната атмосфера като звезди, планети, комети, галактики и реликтовото излъчване. Обект на изучаване от страна на астрономията са образуването и развитието на Вселената, нейната еволюция, както и физическите и химическите свойства на небесните тела и техните движения.

Астрономическите наблюдения предоставят важна информация, позволяваща потвърждение на фундаменталните теории във физиката като общата теория на относителността. Теоретичната астрофизика от друга страна има за цел обяснение на астрономическите явления като например избухването на свръхнова.

Астрономията е една от най-древните науки, използващи научния метод още по времето на Древна Гърция. Задълбочени и систематични наблюдения са били извършвани дори по рано. (виж археастрономия) В исторически план наблюдения, извършени от астрономите-любители са допринесли в значителна степен за извършването на важни открития, като астрономията до ден днешен остава една от малкото съвременни науки, при които любителите играят важна роля, особено при откриването и изучаването на краткотрайни явления.

Съвременната астрономия не бива да бъде бъркана с астрологията — лъженаука, според която човешката съдба бива диктувана от позицията на небесните тела.

 История на астрономията

Извънгалактическа астрономия: гравитационно изкривяване. Тези образи са образувани вследствие на гравитационното поле на купа от жълти галактики в близост до центъра на снимката, което изкривява светлината на синята галактика, намираща се зад жълтите галактики.

В древността астрономията се е ограничавала с наблюденията и предсказването на движенията на видимите с просто око тела. Аристотел смята, че Земята е центърът на Вселената и че всички небесни тела се въртят около Земята по кръгови траектории.

Според древни индийски текстове, индийските астрономи са познавали 27 съзвездия, свързани с движението на Слънцето и допълнителни 12 зодиакални поделения на небето. В Древна Гърция астрономията се развива, като бива въведена системата за определяне на видимата величина на даден небесен обект. Библията съдържа информация (според религиозните представи) за положението на Земята във Вселената, както и за това както представляват планетите и звездите, като тонът е по-скоро поетичен отколкото фактологичен. (виж библейска космология).

През 500 пр. н. е. индийският астроном Ариабхата построява математичен модел на въртящата се около оста си Земя и разглежда движенията на планетите около Слънцето. Това е може би най-ранния известен хелиоцентричен модел.

Класическата астрономия е един от основни седемте предмета, изучавани в средновековните университети, но наблюдателната астрономия се намира в застой чак до 16 век в Европа, когато работи Тихо Брахе. Наблюдателната астрономия процъфтява в Персия и други части на ислямския свят. Персийският астроном от края на 9 век ал-Фаргани изучава движението на небесните тела. Неговите трудове са преведени на латински през 12 век. В края на 10 век голяма за времето си обсерватория е построена близо до днешен Техеран от астронома ал-Кужанди, който наблюдава астрономически преходи на Слънцето над даден меридиан и изчислява наклона на земната ос спрямо еклиптиката. Също в Персия Омар Хаям реформира календара така, че той е с по-малка грешка от юлианския и се доближава по точност до григорианския. Аврам Захуто, живял през 15 век, адаптира основните резултати на астрономическата теория за нуждите на португалските мореплавателни ескпедиции.

В Европа по времето на Ренесанса Николай Коперник предлага хелиоцентричния модел на Слънчевата система. Трудът му бива доразвит от Галилео Галилей и Йохан Кеплер. Галилео пръв използва оптичен телескоп за наблюдение на небесни обекти. Кеплер първи описва точните закони на движение на небесните тела в Слънчевата система по елиптични орбити около Слънцето. Исак Нютон пък формулира теорията на всемирното привличане, извеждайки теоретично законите на Кеплер, и полага основните на небесната механика. Нютон също построява първият действаш рефлекторен телескоп.

Впоследствие е открито, че звездите представляват далечни тела извън Слънчевата система. С навлизането на спектроскопията бива установено, че те представляват далечни звезди, като цяло сходни със Слънцето, но с разнообразна температура, маса и размери. Едва през 20 век е открито, че Млечният път е обособен като отделна група от звезди, както и, че са налични множество други звездни образувания (галактики). Открито е и, че Вселената се разширява, като всички галактики се отдалечават една от друга, подобно на точките на повърхността на балон който бива надуван, само че в триизмерното пространство на Вселената.

Съвременната астрономия открива множество екзотични обекти като квазари, пулсари, блазари и радиогалактики. На базата на множество наблюдения са изградени физически теории, обясняващи някои от тези явления, като например теорията на черните дупки и неутронните звезди. Физическата космология постига значителен напредък през 20 век с теории като тези на Големият взрив, реликтовото излъчване, законът на Хъбъл и нуклеосинтезът на Големият взрив.