Дълбоките причини за участието на България в Първата балканска война са заложени още в несправедливия Берлински договор от 1878 г., който оставя извън пределите на свободното отечество големи територии, населени с българи. Оттук произтича и политическата цел на войната – обединението на българските земи.

В същото време в борбата за разпределяне на “османското наследството” в Югоизточна Европа се включват всички граничещи с империята балкански държави. Военнополитическите реалности налагат сключването на съюз между България, Сърбия, Гърция и Черна гора. Нито една от тези държави не може сама да води успешна война срещу все още силната във военно отношение Османска империя.

Инициираният от България съюз става реалност през първата половина на 1912 г. На 29 февруари се подписва Договор за приятелство и съюз между Царство България и кралство Сърбия, придружен от таен анекс, а по-късно и от военна конвенция. Те най-общо регламентират взаимоотношенията между двете държави и техните армии по време на войната и след нейното завършване. Такива в общи линии са функциите и на подписания на 16 май Отбранителен договор между България и Гърция. Той също е съпроводен от военна конвенция. По-късно България и Черна гора постигат устно съглашение за всестранна помощ в случай на война. Въпреки че има претенции за запазване на “балканското равновесие”, Румъния запазва неутралитет.

Създаването на Балканския съюз позволява да се постигне общо взето благоприятно за него съотношение на очакваните да действат от двете страни сили и средства.

Общ стратегически план на съюзниците не е изработен, но по взаимни споразумения се предвижда българската армия да действа с основните си сили в Тракия, сръбската – във Вардарска Македония, гръцката – в Епир и към Солун, а черногорската – в Албания. Турското командване планира активни действия преди всичко в Източна Тракия за разгром на главния противник от коалицията – България.

Мобилизацията на съюзните армии е предвидена за 17 септември 1912 г. Указът на Фердинанд за обща мобилизация на въоръжените сили на Царството е подписан към обяд на същия ден. Телеграфът разнася бързо известието в цялата страна, а кореспондентите отбелязват: “Зовът за мобилизация се посреща не с радост, не с неодобрение, а с буен, неудържим луд ентусиазъм”. Запасните се стичат масово към войсковите части, окичени с цветя и изпратени с доброжелателни възгласи. Мобилизационните пунктове се препълват освен с редовно призованите и с много доброволци. За малко повече от седмица Българската армия достига около 600 000 души.

Едновременно с това Министерството на войната е обсипано с молби и заявления на българи от Тракия и Македония. Невиждан феномен е, когато над 14 600 доброволци, като следовници на Българското опълчение от 1877–1878 г. назовават себе си Македоно-одринско опълчение и тръгват под разветите бойни знамена за обединение на родината. От доброволци се формират и специални чети за действие в тила на противниковата армия. Само до края на месеца на територията на страната се създават 50 чети, които в хода на войната нарастват до над 90.

На 29 септември в района на Стара Загора се установява Главното командване на армията. По конституция ролята на главнокомандващ се полага на царя. Поради недостатъчната си военна подготовка Фердинанд извиква от запаса и назначава за свой помощник генерал-лейтенант Михаил Савов. За началник на Щаба на Действащата армия е определен генерал-майор Иван Фичев.

Едновременно с мобилизацията се осъществява съсредоточаването на войските към районите на военните действия. Максималното натоварване на железопътните линии и ускорените пеши маршове позволяват към края на септември частите и съединенията да заемат своите места. На Източнотракийския театър на военните действия са развърнати три обединения. Втора армия под командването на генерал Никола Иванов се разполага в района на Хасково, Марица, Любимец и има задача да блокира Одринската крепост. Първа армия начело с генерал Васил Кутинчев се групира в района на Тополовград от двете страни на р. Тунджа, а Трета армия на генерал Радко Димитриев е зад нея, в района южно от Ямбол и Стралджа. На двете армии предстои да нанесат главния удар по противника.

Срещу българските войски в Тракия е развърната Източната турска армия на Абдулах паша. Тя също получава задача за активни действия. Предвижда се армията, като се опре на крепостите Одрин и Лозенград, да настъпи на север и разгроми българските войски.

Седма пехотна дивизия е поставена в състава на Втора съюзна армия и предстои да настъпва по долината на р. Струма. За действия в Родопите са определени Родопският и Хасковският отряд.

Българската армия изпреварва с няколко дни противника в стратегическото развръщане и това я поставя в по-благоприятна оперативно-стратегическа обстановка.

На 5 октомври телеграфните агенции оповестяват манифеста на българския цар. “Нашето миролюбие се изчерпа… Нашето дело е право, велико и свято. Със смирено упование в закрилата и помощта на всевишния възвестявам на българския народ, че войната за човешки права на християните в Турция е обявена. Повелявам на храбрата българска войска да навлезе в турските предели!”. С тържествен звън на църковните камбани добрата вест обхожда градове и села. Жребият е хвърлен. Войната започва. Едно дълбоко чувство вълнува народ и армия и то е да се сложи край на страданията на братята и да се обедини Майка България.

Стремителните действия на българските войски в Източна Тракия изненадват противника. Втора армия се насочва в обхват за блокиране на Одринската крепост. Към Лозенград и Хаскьой нанасят мощен удар основните сили на Първа и Трета армия. Бързината при развръщането, действията във фланг и тил на противника решават изхода на срещните боеве при Селиолу, Ескиполос, Петра, Гечкенли и Ериклер. Източната турска армия отстъпва и войските на Трета армия превземат Лозенград. Тази крепост, за която пруският стратегически съветник на султана генерал Фон дер Голц казва, че може да бъде овладяна само след продължителна обсада, пада в български ръце на седмия ден от началото на войната. С основание военният кореспондент на в. “Дейли Телеграф” Луи Бързина определя превземането на Лозенград като “един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава”.

Не е минало много време откакто военният министър на империята Назим паша се е обърнал към подготвящите се за фронта войски с думите: ”Не забравяйте да вземете със себе си своите парадни униформи, тъй като ще имате нужда от тях, за да дефилирате из улиците на София”. Парад на победата се провежда, но не от турските, а от българските войски в Лозенград.

Опасението от бързите успехи и загубеното време за тяхното отпразнуване позволяват на противника да се съвземе. Като подвежда нови сили и оттегля оцелелите при Лозенград части, той заема подготвения рубеж Люлебургаз–Бунархисар. И тази отбранителна линия не може да спре българските войски. Само за пет денонощия тя е пробита и противникът е принуден да се оттегли към цариградския полуостров. За тази победа в. “Таймс” отбелязва: “Истински герой на деня е българският пехотински войник… Търпелив, издръжлив, весел и засмян… в решителния момент на боя той се явява в един нов, удивителен лик. На него преди всичко се дължи сполуката и победата”.

В другата крайност е оценката, дадена от турските генерали за част от собствените войници. Командирът на 3-ти корпус Махмуд Мухтар паша е принуден да признае: “У анадолските войници почна да се забелязва особено душевно състояние: те почнаха да си говорят, че напразно проливат кръвта си за Румелия”. Същият този паша сигурно дълго време е преследван от кошмара на бягството от Лозенград, когато в бързината забравя собствените си обсипани с брилянти сабя и табакера.

С победата при Люлебургаз и Бунархисар българската армия фактически постига целите на войната в Източна Тракия. Въпреки това Фердинанд отхвърля предложението за водене на преговори и сключване на примирие и заповядва продължаване на военните действия. Погрешно решение на българския владетел, което води до по-продължителна война. Общата обстановка на цариградското направление вече не е в полза на съединените Първа и Трета армия. Сред изтощените войски избухва невиждана холерна епидемия. Разтегнатите комуникации затрудняват снабдяването, а това се отразява неблагоприятно върху боеспособността и бойния дух на воините. В същото време противникът подвежда свежи сили от дълбочина и постига общо превъзходство в сили и средства.

Двудневните ожесточени боеве в началото на ноември не водят до пробив на Чаталджанската позиция и българските войски преминават към отбрана. Предложението за преговори се приема и те започват в Лондон.

Есента на 1912 г. е белязана с активни и успешни действия на българските флот и авиация. Въпреки абсолютното превъзходство на противника на море нашите моряци дръзват да атакуват турските конвои. През нощта на 7 срещу 8 ноември под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев на бой отиват миноносците “Летящи”, “Смели”, “Строги” и “Дръзки”. Те атакуват последователно противниковия крайцер “Хамидие”. С умела маневра мичман Георги Купов подвежда “Дръзки” на 50 м от целта. Изстреляното торпедо пробива носа на кораба, който едва стига до Цариград. Противниковият флот свежда до минимум активността си в Черно море.

Наскоро зародилата се българска авиация записва славни страници в своята бойна история. На 16 октомври поручик Радул Милков и подпоручик Продан Таракчиев за първи път бомбардират Одрин и предизвикват истинска паника сред противника. Самолетите се използват също за наблюдение и разузнаване чрез фотографиране на противниковите укрепления, за насочване на стрелбата на артилерията, разпръскват позиви. Авиацията дава и първата жертва – при изпълнение на отговорна задача загива поручик Христо Топракчиев.

Успешно се развиват бойните действия на българските войски и по другите оперативни театри. Настъпващите в Родопите два отряда разгромяват противостоящия противник и навлизат в Беломорска Тракия. Новосформираният Кърджалийски отряд във взаимодействие с част от Македоно-одринското опълчение обкръжава и пленява в долното течение на р. Марица и Мерхамлъ корпуса на Явер паша. По този начин отрядите осигуряват десния фланг на главната ударна групировка. Поставената в състава на Втора съюзна армия 7-а пехотна дивизия настъпва по долината на р. Струма и стига до Солун. Впоследствие действащите в Родопите и в района на Солун войски формират Четвърта армия под командването на генерал Стилиян Ковачев.

На Македонския театър на военните действия съюзническите войски от Сърбия, Гърция и Черна гора не срещат сериозна съпротива. Голямото превъзходство в сили и средства им позволява за малко повече от месец да разгромят противника, който продължава да оказва съпротива само в крепостите Янина и Шкодра. Неоценимо съдействие на настъпващите войски оказват действащите в тила на противника многобройни български чети. Победителите обаче не преследват оттеглящите се в Албания турски войски, а се заемат с утвърждаване на своята власт в овладените територии.

През зимата на 1913 г. бойните действия на Източнотракийския театър продължават с пълно напрежение. Дошлите на власт младотурци прекъсват преговорите и подновяват войната. За подобряване на общата обстановка с изпреварващи действия новосъздадената Четвърта армия овладява част от Галиполския полуостров и излиза на широк фронт по брега на Мраморно море. В същото време противникът търси да постигне прелом във войната. Той предвижда с удари при Чаталджа и Галиполи да бъдат разгромени българските войски и деблокиран обкръжения Одрин.

Първа преминава в настъпление Чаталджанската армия. Цяла седмица не секват ожесточените сражения в полосите на 10-а и 4-та пехотна дивизия. Не заглъхват артилерийският огън и бойните викове. В същото време 7-а пехотна дивизия удържа натиска на Булаирския корпус. Със силни контраатаки позициите на Галиполския полуостров са възстановени. Геройски се държи и Македоно-одринското опълчение при Шаркьой. Само за две денонощия то отхвърля обратно в морето десантиралите части на 10-и корпус. Така до края на януари е провален замисълът на турското командване за поврат във войната.

Венец на Първата балканска война поставят бойните действия за овладяването на Одринската крепост. Нейният 65-хиляден гарнизон с 542 оръдия е блокиран още в началото на войната. Самата крепост е изграждана в продължение на много години и се състои от две-три позиции. Реките Арда, Марица и Тунджа я разделят на четири сектора – западен, северозападен, източен и южен. Идеята за овладяването на крепостта възниква през декември 1912 г. Създава се специална комисия начело с командващия Втора армия генерал Никола Иванов, която разработва плана за действие на войските. Главният удар се нанася в източния сектор.

В 13,30 часа на 11 март 1913 г. мощните залпове на артилерията поставят началото на Одринската операция. От двете страни едновременно водят огън близо 1000 оръдия. Атаката на пехотата започва през нощта. Безшумно и скрито войските от източния сектор се приближават до противника. Изненадани от мощта на силния удар турците отстъпват предните позиции. Активните действия по останалите сектори приковават противника и не му позволяват маньовър.

Решителна за овладяване на крепостта се оказва атаката през нощта на 12 срещу 13 март. В неудържим щурм се понасят бойците от 23-ти шипченски, 10-и родопски, 32-ри загорски и 29-и ямболски полк. Един след друг падат фортовете Айвазбаба, Айджийолу, Кестенлик и Йълдъз. Пробивът е извършен и до обяд Одрин е овладян. Над “Султан Селим” джамия се развява знамето на победата, побито от редник Михо Георгиев от 29-и ямболски полк. Плененият Шукри паша предава сабята си на генерал Никола Иванов с думите: “Уверих се, че за българите няма непревзимаема крепост. Щастлив съм, че се предавам на герои”.

Истински щастлив обаче е командирът на войските от източния сектор генерал Георги Вазов. В заповедта си от 13 март той се обръща към бойците: “Светът има да се чуди на вас доблестни синове на България, че можахте в 30 часа да превземете една от най-силните крепости… Вие вписахте вчера и днес нова славна страница в нашата история. Благодаря Ви. Гордея се, че съм Ваш началник. Гордея се, че съм българин…”.

Когато българските пехотинци, артилеристи и сапьори сплитат лавровия венец на победата при Одрин, военните специалисти оценяват по достойнство това. Комендантът на Тулонската крепост полковник Пиер де Мондезир отбелязва в своя труд, посветен на българския успех: “Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи”.

Юридически край на войната поставя подписаният на 17 май 1913 г. в Лондон мирен договор. Турция отстъпва на съюзниците “всички територии на империята върху европейския континент на запад от линията Енос върху Егейско море до Мидия върху Черно море, с изключение на Албания”. Победа, която струва скъпо на съюзниците. Общите загуби на българската армия надхвърлят 84 000 души, на сръбската – 31 000, на черногорската – 16 000 и на гръцката – 5000. Остава да се реши съдбата на освободените земи. За съжаление това няма да стане на основата на приноса на отделните държави за постигнатата победа.

Първата балканска война възниква и се води в особено важен етап от развитието на военното дело и на световната история. В резултат на развитието на средствата за поразяване въоръжената борба навлиза в своя машинен период. В същото време почти са оформени двете коалиции (Централните сили и Антантата). Затова интересът към конфликта на Балканите е огромен. Не само поради необходимостта за привличане на нови съюзници, но и от гледна точка на военното изкуство. Новости във военното дело наистина се появяват в използването на скорострелната артилерия, бездимния барут, тежките картечници, самолета, в подготовката и провеждането на боя, сражението и операцията. Те са плод не само на новите технически средства, а най-вече на бойното майсторство на българската армия в тази справедлива война. Нейното изкуство става обект на изучаване във военните академии на всички европейски държави.